Ден втори. Предната вечер сме си легнали рано, затова и се събуждаме в 7. Още не сме успели да преодолеем часовата разлика от 3 часа (Исландия е в часовата зона по Гринуич, но няма лятно часово време, оттам и 3-те часа), а пък имаме амбицията да “обърнем” деня и нощта, за да можем да снимаме, когато светлината е магическа и туристите спят, т.е. не се пречкат в кадър. Както и да е, все пак трябваше да се наспим добре (за първи и последен път). Стратегически сме паркирали Dacia-та предната вечер така, че първото, което да видим на сутринта, да е арката на резервата Dyrhólaey, издълбана във вулканичната базалтова скала от силата на океана и даваща името на полуострова.

Времето е хладно, да не кажа леко студено, и облачно (много обичам облаците, предвещават интересни събития, а и дават чудесна светлина за снимки). Хората и колите от вечерта са се разотишли и ние сме останали сами на плажа. Измиваме си зъбите и лицето с вода от бутилка, с което сутрешният тоалет на мъжа ми приключва и той се връща да снима базалтовите колони и пещерата, за която местни легенди разказват, че е била леговище на огромен звяр, а аз се захващам с голямото разкрасяване в полеви условия.

Учудващо и за двама ни съм готова за нула време, оправяме леглото, преместваме багажа върху него и потегляме забързани към Dyrhólaey, за да стигнем преди да се е насъбрал народ и да е подплашил кайрите. На бариерата сме точно в 9, отварят я пред нас. Изкачваме се до паркинга и въоръжени с телеобектива излизаме на лов за птички.

Те са навсякъде, но старателно поддържат дистанция. Дистанция достатъчно голяма, че аматьори като нас да не успеят да ги уловят в кадър. Не и със 70-200 mm леща. Виждаме една кайра да лети към скалите и се фокусираме в нея. Само ние, камерата – не. Явно е, че позицията ни е неизгодна и тръгваме да разгледаме района с надеждата да се доберем по-близо до скалите. Все пак, по чиста случайност, един полярен буревестник прелита съвсем наблизо и по-едрото му тяло влиза във фокуса на обектива.

Тези познайници от вчерашния ден също.

Слизаме на плажа Kirkjufjara и оглеждаме черните скали. На тъмния фон много бързо съзираме яркия клюн на кайрата. Следва тактическо приближаване-сближаване – гледаме я в очите с миловидно изражение докато много бавно се катерим по скалите. Спираме на разстояние, което ни се струва благоприлично, мъжът ми започва да я снима, а аз – да й се наслаждавам. Тя пък започва да позира (всяка прилика с други лица и събития е напълно случайна).

Междувременно втора любопитна главичка се подава от дупка в скалата – предполагам женската. Докато мъжът ми се опитва да намали дистанцията до моделите си, без да ги изплаши, аз претърсвам плажа за перфектния камък и тъй като не мога да избера измежду два, ги отнасям и двата. Оправдавам се с това, че не са обикновени камъни, а пемза – порести вулканични камъни – и съответно са сравнително леки и няма да натоварят много куфара, който е със 100 грама под ограничението и се пръска по шевовете, буквално. Два чифта токчета, едни маратонки, едни ботуши и едни сандали – ако трябва, ще изхвърля някоя обувка. Шегувам се за обувката, всъщност още преди тръгване бях предвидила, че ще влача камъни на обратно и пакетирах някои дрехи, на които и без това им беше дошло времето да свършат като парцал.

Женската кайра се е скрила обратно в дупката, мъжкият отлетя за риба и ние си тръгваме. По път за колата успявам да уловя още един буревестник, който както казва една друга Кайра, “гага лошо”.

Следващата ни цел за деня е да открием водопада Kvernufoss – скрития от туристите по-малък брат на Seljalandsfoss. Тръгваме към Skógar, завиваме по посока към музея Skógasafn, подминаваме го и паркираме на края на пътя. Прескачаме оградата по една стълба, прекосяваме ливадата пред нас и стигаме до една рекичка. Проследяваме нагоре водата под неодобряващия поглед на пет овце.

Колкото повече се приближаваме до мястото, където водата се стоварва върху една голяма скала, толкова по-тясна и хлъзгава става пътечката.

Фини пръски вода ни омокрят докато се прокрадваме зад колоната падащата вода. Правим няколко опита да го снимаме изотзад, но с незадоволителен резултат заради “измитата” облачност, която кръстихме “няма небе”. Обещаваме си да се върнем щом се появят интересни облаци.

Следва продължение…