Исландците обожават басейните. Построили са си навсякъде – в почти всяко градче и селце. Горе-долу на всеки 1850 исландеца се пада по един обществен басейн. След 2 дни скитане из природата и на нас ни е време да заобичаме исландските басейни. Но не това е истинската причина да искаме да отидем до Seljavallalaug. Скътан в тясна долина в подножието на глетчера Eyjafjallajökull, този 25-метров открит басейн се пълни с гореща вода, извираща от скалите наблизо. Построен през 1923 г., той е и един от най-старите басейни в Исландия. От снимките, които бях гледала, в мен се беше създало красивото впечатление, че Seljavallalaug е едно усамотено идилично кътче – перфектното място за романтика, бира и снимки за блога. Явно подобни мисли са минали през главата и на една дузина други хора, чиито коли заварваме на края на пътя, преди реката, там, където следва да облечем банските, да метнем по една хавлия през рамо и да поемем през реката нагоре по камънаците. Неприкрито издразнени и разочаровани, все пак решаваме да отидем и да огледаме положението.

Вместо куп безметежно киснещи се в топлата вода туристи обаче заварваме група местни хора от всякакви възрасти, въоръжени с четки и пластмасови кофи, нагазили в някаква смръдлива катранена течност. Бях чела, че мястото се чисти веднъж годишно от група доброволци и веднага ми просветва. Питам един от мъжете, участващ най-активно в почистването, дали можем да се включим. Той кима утвърдително, казва, че щом искаме, няма проблем, въпросното мероприятие било предварително обявено в местния вестник и било на доброволни начала – всеки може да вземе участие, стига да поиска. Грабваме по една четка и с луд детски ентусиазъм скачаме в гняста (гняс – нещо средно между течност и желе което цапа, лепка или смърди; противна субстанция с неопределени характеристики – из BGЖаргон.com).

Междувременно усещаме (защото исландския не го разбираме), че има някакъв проблем, тъй като водата е спряла да се изтича, а въпросният господин периодично се потапя целият на мястото, където би следвало да е отворът за изпразване на басейна. След няколко минути изплува победоносно от водата, целият омазан в чернилка, размахвайки чифт гигантски боксерки в ръка. След като доказателството за едно човешко неуважение към това райско място е отстранено от пътя на водата, басейнът бързо се изпразва и своевременно бива изчеткан.

За да се напълни обаче отново целият, ще е нужно поне денонощие.

По време на разчистването се заговаряме с Natalija – млада италианка, която след първото си пътуване до Исландия миналата година се връща, за да живее и работи тук като помощница във ферма наблизо. Дошла е на басейна заедно с цялото семейство на работодателите си. Поканват ни да се присъединим към тях за барбекюто, което по традиция се приготвя след почистването, като отплата за свършената работа. Първоначално се дърпаме (не много убедително), защото се чувстваме неудобно, малко като натрапници, но пък идеята да вкусим от живота на хората в исландската провинция ни звучи много вълнуващо и оставаме. Заедно с четките и кофите доброволците са донесли и обилно количество безалкохолно и подсладен skyr, както и всички необходими продукти за приготвянето на pylsur (исландския вариант на хот-дога) на скара – хлебчета, вурстчета, огромен пакет сух пържен лук и поне 5 различни вида сосове. Докато мъжете приготвят барбекюто, шефката на Naty – Anna – ни подканва да си вземем по един, два или колкото искаме skyr-а. Да не се притесняваме. Шегува се, че те, исландците, обичали да хапват за чужда сметка – като ходели на гости, гледали да хапнат колкото могат повече, че и за вкъщи да си вземат по възможност. Предупреждава ни обаче че в кофичките с надпис “karamellu” skyr-а е с вкус на праскови :} Била някаква объркана партида и фабриката им я предоставила безплатно за каузата.

Anna ни разказва още, че след изригването на вулкана през 2010 г., всичко в района е било покрито с дебел, плътен слой черен прах. Наоколо все още си стои, макар доста поотмит от дъждовете, и аз се подсещам да си пресипя една шепа за вкъщи в, забележете, предварително подготвен от България плик именно за тази цел – да прави компания на двата килограма пясък от Vík, които пренесох през зимата. Басейнът тогава така е бил наблъскан с вулканична пепел, че те били сядали в него.

Междувременно жарта вече е готова и малки и големи се нареждаме около скарата, за да си вземем затоплена питка и запечено вурстче.

Оттук нататък рецептата е проста – гледаш какво правят другите и повтаряш стъпките. Слага се вурстът в хлебчето и отгоре се гарнира с пържения лук. След което обаче исландците започват да изливат всевъзможни сосове, ама ние решаваме да го даваме по-предпазливо и се ограничаваме само до специалния сос за pylsur – pylsusinnep.

Както си похапваме сладко, съзираме група туристи въоръжени със стек бира да се задават с бодра стъпка по пътечката.

Нареждаме се в редичка, за да гледаме шоуто. Шок и ужас се четат в очите на наточените “пичове” при вида на празния басейн. Удрят по една ругатня и си заминават. Ние оставаме да си поприказваме още малко с новите си познати, помагаме с разчистването на остатъците от барбекюто и си казваме чао. С това свършват и предварително изготвените ни планове.

Взимаме решение да се върнем във Vík, за да снимаме градчето по залез. Докато пътуваме, светлината започва да става по-интересна и спираме на една пейка с изглед, която досега вече 2 пъти бяхме подминавали бързайки.

Когато пристигаме във Vík, умората вече започва да си казва думата. Заемаме стратегическа позиция на хълма до църквата и настройваме алармата за 11.30 ч., навреме за да хванем залеза. Мъжът ми заспива моментално, аз обаче горя от любопитство да разбера най-после какво е чувството да прекараш нощта навън в полуздрача и не успявам да мигна. Във въпросния час изхвърчаме от колата въоръжени с цялата фототехника и се покатерваме до гробището, откъдето се вижда цялото селище. Минути преди полунощ слънцето се скрива зад възвишенията на север, а на негово място, от нищото, по склоновете им започва да се свлича мъгла.

През следващите 3 часа, до изгрева, слънцето ще се задържи малко под хоризонта и така и няма да падне мрак. Над градчето е светло, а улиците са пусти.

Първоначално се чувстваме малко смутени от необичайната гледка, но впоследствие осъзнаваме, че ни е изключително приятно да сме насаме с природата без да сме съвсем сами. Затова вместо да се приберем обратно в леглото и да поспим до изгрева, както възнамерявахме да направим, преди да открием красотата на белите нощи, решаваме да поемем обратно на запад към водопада Skógafoss, за да му се насладим напълно докато всички наоколо спят.

Изкатерваме се по стотиците метални стъпала, отвеждащи до върха на водопада, където е изградена площадка за наблюдение. Стълбата е и началото на една от най-известните туристически пътеки в света – Fimmvörðuháls – в непосредствена близост до която малко преди полунощ на 20-ти март 2010 г. се отваря половинкилометрова фисура, бълваща лава.

От мястото, на което е монтирана площадката, не можем да видим водопада в цялата му прелест и бързо се отегчаваме. Но вместо да слезем веднага обратно по стълбата, решаваме да проследим река Skógá малко по-нагоре по пътеката и почти незабавно се натъкваме на каскада от малки водопадчета.

Светлината започва осезаемо да се засилва и трябва бързо да вземем решение къде да посрещнем изгрева. Избираме да се върнем пак във Vík с намерението да повторим снимките на градчето, очаквайки светлината да пада под по-атрактивен ъгъл. Не и преди да се порадваме за последно на спокойствие на перфектните пропорции на Skógafoss.

А във Vík, за наше огромно разочарование, вместо слънцето ни посреща мъглата, вече разстлала се в ниското. Не ни остава нищо друго, освен да паркираме и да си лягаме.