Спомням си филма “Усещане за сняг” (“Smilla’s Sense of Snow”), после книгата, която изгълтах на един дъх и ескалиращия в мен интерес към Гренландия. Спомням си как дни наред проучвах това място и единственият туристически гайд с някаква практическа информация за тази екзотична дестинация, който открих тогава, беше една публикация на Lonely Planet – “Iceland, Greenland & the Faroe Islands”. Така покрай тази книга фокусът на интереса ми се прехвърли върху малкото (както си мислих доскоро) красиво съседно островче с безброй водопади, активни вулкани, каменни полета от застинала лава, пусти черни плажове и танцуващи светлини в нощното небе. Няколко години по-късно дойде и големият шум около Eyjafjallajökull и отвсякъде пред очите ми започнаха да изскачат снимки на пейзажи сякаш от друга планета. Този далечен, невероятен свят трябваше да се види с очите и почувства с всяка част от тялото. И така почти спонтанно дойде и първото ни пътуване през зимата. Пренаситено с емоции, но напълно недостатъчно. Още преди да свърши знаех, че ще се върна. За по-дълго и през късната пролет, когато природата е избуяла, цветовете са ярки, а нощите – бели.

След 3-часов полет от София до Gatwick, 7-часов престой на летището (един от които в любимия ми магазин на Zara на южния терминал, където има постоянна отстъпка от 20%) и още 3 часа полет до Keflavík, около 10.30 вечерта местно време достигаме заветните 63°59,7 N 22°37,5 W. Слънцето прежуля, времето е ясно и тихо. Ако не бяхме така пребити от път, щяхме веднага да хукнем да обикаляме. Вместо това чинно зареждаме бутилка червено вино и стек бира Egils Gull от безмитния магазин докато си чакаме багажа (задължително, защото в противен случай сме обречени или да обикаляме страната в търсене на някой от 48-те магазина от държавната верига Vínbúð, които единствено имат право да продават алкохол и които отгоре на всичко работят по има-няма 2 часа на ден и то не всеки ден, или да пием 0,5% чай от хмел, не, благодаря). Купувам си и ваучер за мобилен интернет за исландската SIM карта. Отвън измежду посрещащите ни чака една дама от Bed & Breakfast Keflavík, където сме си резервирали нощувка, натоварва ни на едно бусче и след 5 минути вече сме се настанили. Дърпаме плътните завеси и заспиваме сладко.

Алармата звъни в 4 сутринта. Пак е слънчево. Слизаме на закуска и първото нещо, което чуваме, е разговор на български. Обръщам се по посока на познатата реч и виждам двама мъже в униформи хапват и си говорят по работа. Спомняте ли си, че споменах, че исландската low-cost компания WOW летят с няколко български самолета и екипаж? Минавам покрай пилота и с усмивка му казвам “Добро утро”. Горкият човек, за малко да му преседне, мисля, че го уплаших, така сладко си приказваше, като все едно никой не го разбира. Наяждаме се доволно и обратно на бусчето до летището, откъдето хващаме автобуса за Reykjavík. След около половин час път през поле от лава слизаме в предградието Hafnarfjörður, ходим малко пеша и вече сме в офиса на KúKú Campers, където ни чака чисто новичка Dacia Dokker Van превърната в импровизиран мини кемпър. Уреждаме формалностите набързо, настаняваме се удобно и направо към IKEA.

Да обаче в 9 сутринта нищо не работи. Изчакваме поне ресторантът на IKEA да отвори в 9.30 и влитаме. Магазинът е празен, не се вижда дори и персонал. Закуската е подготвена, но няма на кого да си платим. След 10-тина минути се показва плахо едно момиче и с не особено голямо желание отваря касата. Още не се е появил друг жив човек. Явно не са по ранното ставане – мои хора. Сядаме да се подкрепим с втората закуска за деня и да проверим метерологичните условия.
Прогнозата за деня? Слънчево, безоблачно и почти тихо. Не се подлъгвайте по оцветената в тъмно червено карта – този цвят всъщност обозначава температури между 16 и 18 °С – напълно достатъчно за един прекрасен следобед навън, какъвто сме планирали.

Преди да потеглим обаче трябва да се запасим с храна и да си осигурим някои удобства за живота в кемпъра през следващите 7 дни. Тръгваме да търсим наблизо отворен магазин от веригата супермаркети Bónus, за които сме чели, че са най-евтини, но пътят ни се оказва, че минава покрай един от най-големите молове в страната – Smáralind, а там – един от двата магазина Zara, обслужващи 300 000 души население. За сравнение Пловдив със своите над 340 хиляди жители не се радва на нито един. Нека да говорим за стандарт… Не, че Zara е някакъв меродавен критерий, но все пак.

Чакаме половин час да стане 11 и магазинът да отвори (казах ви, исландците са мои хора), за да хвърля едно око какво се предлага и на какви цени (доста по-високи са, дори от английските, но все пак митата и ДДС-то тук оскъпяват вносните стоки, страната не е член на ЕС). След това сериозно замотаване набързо накупуваме храна за 2 дни – хляб, масло, пушена сьомга, домати (исландски, отглеждани в парници и изненадващо вкусни както всичката им друга храна), исландско миризливо сирене Gullostur и skyr разбира се, много skyr. Връщаме се до IKEA, която най-накрая е отворила, за олекотена завивка, 2 възглавници и огледало. Хващаме единичката (както наричам Route 1, aka Ring Road, единствения първокласен път в страната, еквивалент на магистрала, въпреки, че е двулентов, а на места и без настилка) в посока юг през поле от вулканични камъни, обрасли с мъхове. Държа да вметна, че в Исландия дори третокласните пътища са по-добри от нашите първокласни. Да не говорим за поддръжката им през зимата, от която онемях…

Пътят ни е познат, въпреки че през зимата минавахме по тъмно и заснежено. Свят ми се завива да гледам ту наляво, ту надясно, а сърцето ми прескача от щастие.

Гледките се сменят една през друга, после сякаш от нищото изскача първата “планина” по пътя – всеизвестният Eyjafjallajökull – и първият водопад, виден от пътя – Seljalandsfoss, който е и един от най-известните, защото е супер достъпен за туристите в автобусите и защото човек може да мине зад него и да се наслаждава оттам на тоновете вода изсипващи се със силен грохот (не е единственият такъв обаче; за наша радост наблизо има негов брат-близнак, скрит от погледа на туристите, но за него – после). Този път го подминаваме, защото бързаме за едно друго място, до което не можахме да стигнем през зимата. Все пак спираме за кратко, за да снимам този камък, който си харесах още предния път.

Минаваме транзит и покрай другия известен водопад край пътя – Skógafoss – после река Jökulsá и спираме встрани от пътя на място, където слаби следи от гуми водят навътре в пясъчната пустиня Sólheimasandur. Това трябва да е пътят, по който да стигнем до останките от паднал през 1973 г. товарен самолет Douglas Super DC-3 на Щатския Военноморски флот. След първата ми, задочна среща с него благодарение на ето това time lapse видео от изригването на Eyjafjallajökull през 2010 нямам търпение да го намеря.

Тъй като колата ни не е 4х4 се налага да извървим разстоянието от 4 км до него пеша. Натоварваме реквизита за аутфит снимки и се засилваме през черния пясък. След 40 минути много бързо ходене и вадене на камъчета от сандалите (пясъкът не е ситен и прекрасен, както очаквах, а каменист и прашен) стигаме мястото на катастрофата.

Докато наснимаме самолета първо с модна, после и с не модна цел, времето се сменя няколко пъти.

Накрая, изморени, сядаме да се насладим на пейзажа с бира и чипс.

Пътят обратно към колата изглежда по-дълъг, но пък удовлетворението от направените снимки компенсира умората. Продължаваме на юг към Vík í Mýrdal. Отбиваме се към Dyrhólaey – полуостров с вулканичен произход, който през лятото става дом на стотици птици – с надеждата да видим кайри още първия ден. За съжаление откриваме, че пътят към него е преграден с бариера, върху която ясно е написано, че мястото е затворено за автомобили и хора от 19 до 9 часа през периода на гнездене на птиците (от 8-ми май до 25-ти юни). Покрай нас прелитат много птици и ние започваме да се вглеждаме старателно в тях. В движение мяркаме един ярък клюн да си почива край пътя и набиваме спирачки. Вадим телеобектива и подгонваме животинчето. То обаче се оказва не кайра, а стридояд (Haematopus ostralegus) – червеноока птичка, която се среща и в България.

Вече минава 9 вечерта и сме доста уморени. Паркираме до плажа Reynisfjara и правим кратка разходка до базалтовите колони в подножието на планинката Reynisfjall и пещерата Hálsanefshellir до тях.

Оправяме набързо леглото, хапваме по два сандвича, отваряме виното с малко миризливо сирене и заспиваме доволни.