Неделя сутринта (не, че при настоящите обстоятелства дните имат някакво значение, но се насилвам да ги следя, за да не си пропуснем полета за връщане в реалността). Часът е малко след 8. Слънцето така е напекло колата, че се събуждаме спарени от жегата вътре. Според прогнозата денят във Vík се очертава предимно слънчев и топъл (според исландските критерии разбира се, което ще рече около 12 градуса). След проведения преди лягане критичен разбор на насъбрания фото материал настоявам да повторим упражнението от предходната сутрин и да се опитаме да уловим някоя кайра в някакъв по-интересен кадър. За целта избираме да играем на сигурно и да се върнем при скалите на Kirkjufjara, пред дупката на познатата ни двойка модели.

Дупката обаче се оказва празна. С увиснали носове тръгваме да си направим една разходка по плажа и не след дълго забелязваме две шарени човки кацнали на скалата над нас. А за късмет под тях – една полегата скала с човешки ръст – идеалната опора за фотоапарата и неговия оператор. Моментално залепваме за нея, редувайки се зад обектива в продължение на половин час без прекъсване, с надеждата да станем свидетели на нещо по-раздвижено. Кайрите очевидно се наслаждават на оказаното им внимание, посядат, изправят се, после отново, но с гръб към нас, прозяват се, пощят се, оглеждат нас, оглеждат владенията си, женската ту се скрива в нишата зад нея, после отново се показва навън и така, докато в един момент от друга дупка на метър встрани от тях не се измушва трети екземпляр. Ето го момента, който чакаме. Щом съзират самотната кайра, двете влюбени птички на секундата скланят глави една към друга и започват да търкат човките си.

Недвусмислената демонстрация на обвързаност явно постига своя ефект, защото ергенът бързо-бързо се покрива омърлушен обратно в дупката си. Но ние оставаме още един час, времето е чудесно, закусваме skyr и се любуваме на природата.

По обяд се оттегляме от плажа и поемаме по стръмната пътечка към фара на Dyrhólaey. Докато допреди броени минути долу на брега беше слънчево и тихо, сега изневиделица изскача силен вятър и довява черни облаци.

Въпреки неприятното време продължаваме нагоре към фара, откъдето се разкрива страхотна гледка към арката на Dyrhólaey. Забелязвам тънка ивица пясък да се подава скришом изпод скалите. Любопитна съм да видя какво има отвъд нея, затова прескачам предпазните заграждения и придумвам мъжа ми да се приближим до самия ръб на скалата. Много глупава постъпка, както осъзнаваме секунди по-късно, когато вятъра се засилва рязко, а земята под нас се разтриса.

Правим три кадъра с треперещи ръце и се спасяваме зад оградата. Хвърляме по едно око и на фара и си тръгваме преди да ни е отвял вятърът.

Докато стигнем обратно до паркинга, облаците и вятърът изчезват така както се бяха появили – ненадейно, по исландски. Времето отново е прекрасно. Следваща точка от дневния ред? Басейнът на Vík.

Следва продължение…