Потегляме от паркинга на Dyrhólaey удовлетворени и изпълнени с емоции. Малко след като напускаме пределите на резервата спираме за кратко, за да позяпаме трескавия живот, който кипи в мочурищата до самия път. Окуражени от успеха с кайрите се пробваме да заснемем и блатните обитатели. Птиците обаче се оказват прекалено далече за обхвата на техниката, с която разполагаме, и резултатите са обезсърчаващи.

Без да се мотаем повече продължаваме към Vík. Три завоя след табелката и сме на другия край на градчето, на паркинга пред обществения басейн. Изумена съм как в селище, всичко на всичко с 9 улички и по-малко от 300 жители може освен задължителните църква и крайпътна бензиностанция с прилежащите й магазини за сувенири и закусвалня (в която, btw, супата струва ISK 2 000, т.е. около 25 лв.) да има още и супермаркет, магазин за алкохол, банка и спортен комплекс с открит плувен басейн и лекоатлетическа писта.

Нарамваме принадлежностите си за къпане и плахо пристъпваме към сградата с надпис Sundlaug. В главата ми веднага изплува споменът за едно от най-омразните ми преживявания в живота – неделното семейно посещение на градската баня. Как се понасяхме с всичката багажерия пеша по улиците, захабените бели квадратни плочки и още по-захабените фуги между тях, допирът на вълнените дрехи до влажната, затоплена кожа през зимата, после студът по пътя обратно към вкъщи. Насилвам се да се абстрахирам от неприятната асоциация и започвам да се озъртам за знаци, които да ни подскажат какви са порядките, които следва да спазваме. Още от входа забелязваме етажерки с обувки и прилежно се събуваме там. Продължаваме боси по коридора навътре, плащаме си таксата на касата и се разделяме по съблекалните. Женската съблекалня е оборудвана с дървени пейки, стенни закачалки и разноцветни пластмасови кошнички за съхранение на личните вещи. Докато я оглеждам с любопитство осъзнавам, че не ме е гнус да стъпвам боса по пода. Ходила съм по всевъзможни плувни басейни в различни етапи от живота си, но подобно нещо не беше ми се случвало досега.

Тъкмо се настанявам под един от душовете с блажено топла геотермална вода, когато влиза една майка с момченце и ме пита нещо на исландски. Първи път. Разбираме се (на английски), изкъпвам се и излизам навън, за да се присъединя към мъжа ми, който от отдавна се плацика в басейна с още няколко хлапета. Не съм влязла във водата, когато той, емоционализиран, бърза да сподели какво е видял в мъжката съблекалня. Още от вратата на стената срещу него го посрещнал надпис с удебелен и подчертан шрифт гласящ, че всички, без изключение, трябва да се изкъпят без бански преди да влязат в басейна. Последвал постер с пиктограма на човече в почти реален размер с оградени с червен пунктир длани, ходила, подмишници и интимни части. По-късно разбираме, че причината за цялата тази плеада от предупредителни знаци се крие в стриктните хигиенни норми в исландските публични басейни, породени от употребата на минимално количество хлор за дезинфекция, с цел запазване на водата в максимално чист вид. И не защото местните нямат изградени строги хигиенни навици, а именно заради това ;)

След като приключваме с обсъждането на разликите в бита и нравите на чужденците и исландците, хубаво натопени в топлата вода до брадичките и напечени от яркото следобедно слънце, правя бърза справка за температурите. Температура на водата – 28 градуса, на въздуха – 11. Никакъв шанс да изляза от басейна, за да взема фотоапарата. Няма как обаче да не документирам първото топване в исландски басейн и моля мъжа ми да си донесе телефона.

Щракваме си няколко селфита, събираме смелост и излизаме от басейна. А там, отвън, ни чака големият глад. Отскачаме набързо до супермаркета за пушена сьомга, исландски домати и прясно изпечено нещо между хляб и тутманик и се връщаме на площадката пред спортната зала. Сядаме на една от дървените масички с пейки да похапнем на припек и да решим накъде поемаме.

Надъхан от високите оценки, които получи за снимката си на ледения плаж на Jökulsárlón от пътуването ни през зимата, мъжът ми няма търпение да се върне и да снима изхвърлените на черния пясък ледени късове, огряни от огнените лъчи на залязващото слънце. Затова настоява да поемем още сега към лагуната. Още на излизане от Vík обаче започва сериозно да се заоблачава. Прогнозата също не е обнадеждаваща. Въпреки това продължаваме по пътя с надеждата, че на изток времето ще се окаже хубаво или ако ли не, то бързо ще се оправи, специално за нас.

Отново сме на единичката. Десетина километра след Kirkjubæjarklaustur пътят минава покрай Foss á Siðu – стара ферма, радваща се на собствен водопад в задния двор. Гледката е очарователна и този път не пропускаме да се отбием и да поснимаме.

Малко след това пресичаме отново полето от застинала лава, изтекла при опустошителното изригване през 1783-1784 г. на кратерите Laki. Място с отвратително тягостна енергия.

Отгоре на това облаците започват много да загрубяват. Време е да се омитаме.

След 15 минути вече сме стигнали планината Lómagnúpur. Зад нея, на изток, се вижда синьото небе и изглежда, че времето се нарежда в наша полза. Отбиваме встрани и борейки се с вятъра се опитваме да снимаме облаците пред и зад нас. Споменах ли, че обичам облаците?

Тъкмо сме потеглили, когато в страничното огледало виждам това:

Когато заобикаляме най-южната част от глетчера Vatnajökull, където под ледената шапка е скрита най-високата планина и активен вулкан в Исландия, Öræfajökull, облачността вече се е разкъсала още повече. Предчувстваме, че ще ни се получи плана.

Приключваме със спирките и снимките по пътя, за да стигнем по-бързо до ресторанта в Hali за вечеря. Мечтаем си за тази вечеря още от последната ни вечер там преди половин година. Просто няма толкова вкусно ядене. Ever. Подминаваме Jökulsárlón без да се отбиваме и точно в 8 ч. влитаме в ресторанта. Две агнешки супи и порция печено агнешко, отглеждано във фермата, моля.

Докато се наслаждаваме на най-вкусното хапване, сервирано на края на света, плътни дъждовни облаци се настаняват над фермата. Настроението ни съответно драматично се влошава, въпреки разкошната вечеря. Но няма как. Били сме път до тук – ще стоим и ще траем. Връщаме се на лагуната, където небето е също така сиво и равно, а мястото – някакси тъжно.

Разхождаме се покрай брега в продължение на час. Компания ни правят единствено птиците накацали по един явно много оборотен айсберг.

И тогава започва да вали. Ситни капки студен дъжд, които също толкова студеният вятър набива навсякъде. Принудени сме да се скрием в колата. За нула време поривите се усилват и започват да разклащат Dacia-та толкова, че се налага да потърсим безопасно място за нощувка. Откриваме го между два огромни кемпъра, паркирали на ледения плаж от другата страна на пътя. Навличаме си всички дрехи, които имаме, и си сипваме по чаша вино. Чака ни една мрачна и мразовита нощ.