Има дни, които още от самото начало тръгват криво и колкото и да се стараеш да се противопоставиш на събитията, по-скоро влошаваш нещата, отколкото обратното. Ден четвърти е точно такъв. Макар да е късна пролет, тази нощ температурата пада до 2-3 градуса над нулата. Спя с термо бельо, вълнени чорапи, тениска, суитчер, вълнена жилетка и борд яке, завита с термозавивка с индекс 3 и се будя от студ през час. Мъжът ми става преди изгрев, към 3, за да провери да не би случайно дъждовните облаци са се разкарали. Не, не са. След още 3 часа търпението му се изчерпва и излиза на плажа. Дъждът е спрял, а облаците са се поразхубавили. Идва до колата, за да вземе техниката, и веднага се връща обратно на брега. Аз си оставам под завивката.

В общи линии фоторазходката му не се увенчава с особен успех и след половин час палим към Hali за сутрешен тоалет и закуска. Докато хапваме обилно дъждът се връща с нови сили. Към 11, вече освежени и доволно нахранени, сме готови да влезем в неравна битка с него. Увиваме фотоапарата в найлон и тръгваме по ледения плаж. Не след много дълго успявам да открия (почти) идеалния модел за снимката, която искам да направя от месеци.

Междувременно вода влиза в бутона за контрол на тялото и то полудява, а на статива му изпада единият крак. Чуд-но! Горе-долу съумявам да хвана от ръка и един по-общ план на брега без (този път) да ме залее някоя вълна. Може да се каже, че при така стеклите се обстоятелства, сме приключили с плажуването.

Прибираме се в колата и се захващаме да подсушаваме и ремонтираме. И зачакваме. Чакаме да спре дъждът. Когато това най-накрая се случва, моментално изхвърчаме навън.

Времето е мрачно, но спокойно. За миг дори е толкова тихо, че повърхността на водата става огледално гладка, а отраженията в нея – перфектни.

Леко отегчени от красивите, но бездушни ледени късове, прехвърляме интереса си към по-живите обитатели на лагуната.

Не е минал и час и започва да вали наново. Освен, че сме мокри, вече сме и пределно изнервени. Времето е крайно неподходящо за разходка, камо ли за снимки. Аз държа обаче да имам портрет на фона на лагуната и въпреки накъдрената коса, киселата физиономия и недъгавата светлина, се качваме на близкия хълм. Следва серия от 100 кадъра, на които се опитвам да изглеждам небрежно-усмихнато-щастлива в приятен юнски следобед.

На моменти взима да ми писва и започвам да се лиготя.

Само да вметна, че през зимата, на същото място, бях облечена в същите дрехи. И не ми беше по-студено. Съдба. Поне не духа.

Лиготията си казва думата и докато се снимаме настроението ни се пооправя. Дъждът се засилва, а ние се засилваме към чайната. След парче кейк с кафенце, светът вече изглежда по-розов.

На излизане, на масите отвън забелязвам един отвлечен айсберг и го взимам за модел.

Мъчейки се да заснема леденото парче отблизо с широкоъгълния обектив се сещам, че съм пропуснала да снимам оскъдната растителност по плажа и отивам да се поправя.

По пътя обратно към колата попадам в сцена като от филма “Птиците”. Тъкмо вадя дългия обектив, за да снимам прелитащите над мен птици и ме напада ято полярни рибарки със злобен поглед. Аз се целя в тях, те се целят в мен.

Успявам да удържа положението 5 минути, после търся убежище в колата. В резултат от битката се оказвам повсеместно наакана и капитулирам. Мъжът ми поема щафетата (фотоапарата) и се отправя към брега на лагуната, а аз оставам на безопасно разстояние.

Докато половинката ми се забавлява да улавя във фокус ловуващите птици, а аз скучая встрани, към нас приближава една мацка с фотоапарат и ме моли да й направя няколко снимки на фона на лагуната. Оо, разбира се! Попадате на точния човек. Вземам апарата й, влизам в менютата, за да си направя познатите настойки и що да видя? Русский язык. А! Русский? Как разбра? Ами, аз съм от България, казвам се Венета. Аз съм Лейсен. И се започва едно хахо-хихи, руски, английски, стойки, чупки, хайде сега гледай натам, малко по-замечтано, сега отметни шала, добрее, нагоре брадичката, сама ли си тук, не, с приятеля ми, но той седи на паркинга в колата, ха ха, разбирам, познато, е, за мен е удоволствие да те снимам, усмивката ти грейва, когато говориш за него, добре, застани там…. И така близо половин час позиране, приказване, клякане и ставане. В замяна на отличната ми фотографска работа (скромността е мойто тайно оръжие за красота, хе хе), Лейсен предлага да ни направи семеен портрет (всъщност 2/3 семеен портрет, но за всичко си има време).

Разменяме си имейлите, казваме си чао и кой накъдето е. Ние сме на запад по единичката, по обратния път към Seljavallalaug, сещате се, басейна :} Времето вече доста е напреднало, а искаме да стигнем там преди залез. Затова се въздържам от фото паузи по пътя. Колкото мога, де.

В един момент за кратко духва по-силен вятър, разкъсва облаците и ледникът грейва на слънцето. Ще се спира да се снима, няма начин.

За съжаление хубавото време не трае дълго. Дъждовните облаци отново се настаняват над нас и ни ескортират по целия път. А в края на път 2311 ни посреща познатата гледка – пълен с коли паркинг. Дори не си правим труда да отидем до басейна. Вместо това наместваме колата на безопасно за нощувка място, хапваме и си лягаме.

Остава още много за разказване, но няма кой да седне да го напише… Ако ви се гледат още Исландски красоти, вижте серията постове Lava Lava In The Hole, посветена на изригването на вулкана Bárðarbunga и съпътстващите го събития в нашия живот :}